Фото-снобария

Попаднах на интересна и според мен много вярна статия относно сегментацията във фотографските среди  ето тук:

http://blog.melchersystem.com/2009/07/15/photo-snobism/

Ето и превод:

Фото-снобария

Когато фотографите излезнат извън бизнеса, никой не публикува съобщение в PDN. След като пофликр-стват за известно време, те просто изчезват от фото сцената, като неизвестна звезда в огромната празнота на фото вселената. Повечето просто си намират друга работа и никой никога повече няма да чуе за тях. Само най-големите звезди получават отношение като към царски особи.

2009та със сигурност ще бъде годината, в която ще видим голям брой колеги, които напускат професията в тихо отчаяние. Сигурно никога няма да чуем за това.

Фотографите, подобно на феодалните общества имат своите социални класи. Има крале и рицари (в блестящи доспехи), придворни и шутове и разбира се, голям брой селяни. Ако искате да се подвизавате в кралския двор на уважаваните и одобряваните, трябва да следвате някои установени правила:

Ако жертвате живота си за снимки, получавате голям тласък напред. Фотографите на военни конфликти се третират като герои, независимо от качеството на техните снимки. Тъй като те са избрали най-опасния и най-труден аспект от нашата професия, те заслужават уважение. Дори не е толкова от значение какъв материал носят, но по-скоро през какво минават, за да го заснемат. Дори получават повече кредит ако недай си Боже, бъдат ранени или убити. Пътят към легендарния статут тогава е гарантиран.

Другият начин да получите кралски кредит е да си спечелите статут на звезда. Много, много по-трудно за постигане. Най-добрият начин е да бъдете невероятен schmoozer (да разговаряш свободно на всякакви теми, най-вече, за да се възползваш свободно от социални познанства и връзки). Отново, и тук не е важно да сте добър фотограф. Всъщност, няма никакво значение. Важно е кой познавате. Най-добрите от тази група вече не снимат, а имат асистенти, които го правят вместо тях. На никой не му пука.

Трети начин е да правите едно и също нещо достатъчно дълго. Като всичко, което съществува отдавна, от много отдавна, хората започват да те уважават. Не заради таланта ви, но просто заради факта, че го правите отдавна. Този начин не е гарантиран, но всъщност нищо на този свят не е.

Друго нещо, което е важно е да правите е новинарска или документална фотография. Или пък комерсиално гравитиране на ръба на изкуството, което ще рече, че фотографиите ви носят скрит смисъл, който никой не разбира. Или пък са смущаващи. Или и двете.

Трябва да сте сигурни, че някъде някак хората говорят за вашите снимки.

Ако сте талантлив фотограф, който снима ежедневно, защото ви наемат постоянно, тогава сте „селянин” или работник. Особено ако работите сред звезди и известни личности. Няма фотографи на звезди в царския двор на фотографите. Въпреки, че всички ви казват, че това е, което се продава напоследък, това се смята за суб-арт, мръсна работа, като чистенето на канали.
Някои новинарски агенции няма да се докоснат до вашата работа въобще, като поразена от смъртоносен вирус, докато други ще се възползват от нея само заради парите. Един не добър репортажен фотограф е 20 пъти по-уважаван от най-добрият фотограф от червеното килимче. Фотографиите на звезди и известни личности са напълно пренебрегвани по фото фестивали, панаири, изложби и семинари. Все едно не съществуват, като далечен роднина, от който се срамувате и държите заключен в мазето.

Кога беше последния път когато видяхте мултимедиа с фотографии на знаменитости, продуцирана от Медиасторм? Или публикация в PDN или изложба във фото галерия?

Единствената причина е фото снобизма.

Навремето редакционните фотографи скачаха от история на история. Новините бяха новини, независимо спортни, военни, относно знаменитости или природни бедствия. Можеха да снимат известен политик днес, а утре някоя звезда. Със същата доза талант и със същия ентусиазъм за качествена фотография. Днес фотографите се авто-категоризират в определени от тях ниши. Новинарските фотографи почти не си говорят със спортните такива. Всички имат собствени форуми, блогове, асоциации.

Удивително е как тази индустрия се е превърнала в толкова сегментирана точно от тези, които работят в нея, и то само, за да декларират как тяхната сфера е много по-добра от другата. Добрият фотограф е добър във всяка ситуация. Всъщност точно това прави добрия фотограф такъв.

За да обобщим, ето стълбицата на уважение във фотографската професия:

Царски особи:

- Военните фотографи, фотографите на конфликти
- Художествените фотографи (Колкото са по-академични техните титли и по-дълъг е списъка с наградите, дори неизвестни такива, толкова по-висок е ранга. Книги, изложби, разговори са също инструменти за постигане на това)

Рицари:

-  Фотожурналистите (дори само една история за умиращите деца в Африка и сте там.)
- Фотографите на корици на списания ( въпреки, че крайния продукт зависи от компютъра и ретуша, всички в тази категория се радват на статус с високи привилегии)
-  Корпоративните фотографи
-  Фотографите на кадри за имидж банки

Селяни:

- Спортните фотографи (това е мръсна работа)
- Сватбените фотографи (това е толкова плебейско)
- Фотографите на звездите ( черноработниците)

Джебчии и крадци:

-   Папараците
- Аматьорите и микросток фотографите ( Как си позволяват пък тези да си мислят, че са фотографи?? !!)

 

“България, която моите очи искат да видят”

“България, която моите очи искат да видят”, originally uploaded by César Pimentel.

Фото-изложба на един бразилец- Цезар Пиментел, който „срещнах “ във flickr. Изложбата представя фотографии от България.
Повече информация :  тук

 

За готвенето и блогването

Обещах да пиша по-често, а не го правя, работата ме затрупа напоследък и време не остава за анализи, мисли и писане. Снимането някак по не мога да го изоставя. По-моментно е, по-спонтанно и по-бързо, поне сега ми изглежда така. Въпреки, че ако съм Луиза, която готви фантастично и след това снима своите произведения на изкуството, едва ли ще ми изглежда толкова спонтанно…:) Днес разбрах, че Луиза има вече блог, който се нарича salted lemons. Блогът не е за гладни и диетиращи, предупреждавам, да не се сърдите после, че съм ви пратила натам. Има прекрасни фотографии, рецепти и линкове към все така прекрасни кулинарни блогове.
Блоговете могат да се делят на лични, тематични и какви ли още не, но аз лично много уважавам кулинарните блогове. Някои от тях ми напомнят тетрадката с рецепти на баба – уютни, подредени и с онзи така характерен елемент на тайнственост.

Дали кулинарните списания ще залязат някой ден, победени от блоговете, които освен че говорят от първо лице, единствено число, предават от мястото на събитието, са по-честни и се базират на личния опит, времето ще покаже. В момента в България има няколко кулинарни издания за които се сещам на първо четене: Сол Пипер, Бон Апети, Good Food. Останалите са no name притурки или еднодневки, издавани веднъж на няколко месеца. Всички те в един момент обаче се пооизчерпват и започват да се повтарят. Кулинарните блогове са хиляди и предоставят много по-богат избор от рецепти, при това на мига.
Забелязвам, че някои от големите български рекламодатели вече се ориентират в обстановката и започват да рекламират в кулинарни форуми като Гответе с мен, www.gotvetesmen.com. Да не говорим, че в много от по-неизвестните готварски списания човек може да срещне рецепти, директно преписани от интернет, барабар със снимковия материал. Но както се казва: те толкова си могат.
Аз лично бях фен на Сол Пипер и Бон Апети до преди няколко години, купувах ги редовно, даже си ги събирах. Сега обаче за единствен, непресъхващ и мигновен източник на нови рецепти ползвам само интернет и блоговете. Ако съм рекламодател с продукт, който жените ползват в готвенето например, не бих се поколебала да потърся в гугъл рецепти, свързани с моя продукт и да „кацна“ с подходящите реклами в първите 10 или 20 блога, които излизат при търсенето.

Завършвам този пост с няколко фотографии от кухнята на Луиза и и желая успех и много малки и големи кулинарни идеи!

 

София през нечии други очи

Patas arriba, originally uploaded by Luis Corrales.

… или продължение на темата „Фотогенично място ли е България?“„… Започнах да разглеждам снимките на София в групата София  във www.flickr.com или по-точно тези, правени от чужденци, за да се опитам да си отговоря на този въпрос. И попаднах на тази снимка, заснета от Luis Corrales. Снимката е заснета на Графа, пред Нотариата. Израснала съм в този район и до ден днешен ходя там изключително често, но никога не бих се сетила да снимам тази будка. И не, не защото не обичам такъв тип фотография, просто не бих я забелязала. Защото очите ни свикват с разни сюжети и истории, с нещата, с които порастваме и престават да ги виждат. А под снимката във фликр някой коментира: „Такъв град, графити, стари сгради и крака с надянати чорапи – истински крем карамел за фотографа!“. За съжаление авторът на снимката отговаря, че градът ни е неподдържан и …

Ще се връщам към тази тема изследвайки фотогеничността на София и България и ще споделям други снимки за невидимото за нас.

 

Фотогенично място ли е България?

След фото-пътуването ми до Китай, всеки ден се вглеждам в софийските улици все по-настойчиво и се питам: „Фотогеничен ли е този град? А България?“ Сега е есен, сезонът когато жълтото някак тъй уютно контрастира със сивите панелки и избистреното небе. Красивичко е някак. Но колкото повече се вглеждам, толкова повече откривам, че причината за приятните сюжети, които намирам за подходящи за заснемане са най-вече природата и времето.
Мисля, че българските градове и селца не са фотогенични, най-вече заради факта, че не са нито нови, нито стари. Седят в някакъв времеви отрязък, нито твърде далечен от нас, за да предизвиква онова носталгично-романтично усещане, познато ни от много фотографии на европейски или азиатски градове; нито пък са нови, модерни лабиринти от стъкло и стомана, в които можем да търсим графични символи и форми. Твърде буренясали и прашни, твърде хаотично застроени, така че дори търсещите някаква еклектика биха били сериозно затруднени да я намерят.
Мисля, че София е все пак един привлекателен град за стрийт фотография, персонажи, характерни физиономии и безумни надписи пред които да бъдат заснети все пак има доста.
Разбира се, безкрайно красиви и фотогенични са и малките български селца, в които все още има симпатични бабки, приседнали край пътя.
В Китай също има много много подобни на тези селца, също толкова малки и също толкова бедни, дори къщите им са неизмазани по нашенски тертип. Разликата между нашите селца и техните е, че там кипи ЖИВОТ!
Вижда се навсякъде – хора пренасят стоки, търгуват, майки с деца, фризьорски салони с улисани в работата си фризьори, по полетата е пълно с хора, обработващи земята; просто селцата им са толкова живи. Тук за съжаление, пейзажът включва запустели къщи, самотно пушещи комини, 2-3 баби на улицата и толкоз. И не, не исках този текст да се превръща в ода за българското село, но някак тъжно е…
Не знам дали България би могла да бъде рай за фотографа, все пак като човек, роден тук съм някак пристрастна и мнението ми едва ли ще е обективно. А вие какво мислите?