Да си сценарист е ужасно тегава работа – пишеш нещо, представяш си го по един начин, а накрая излиза съвсем друго. Сценарият може да е супер добър, но реализацията в повечето случаи е с кофти дъх, зле поставени актьори и неумела режисура. Така става в повечето български филми, каза ми вчера Ф. и е много права. Затова много от сценариите остават само на хартия и там си живеят техния собствен живот.
Като казах „хартия“ и се сетих за онзиденшното ми пребиваване в печатницата. Едно магично място. Печатницата е място, което винаги е предизвиквало моят интерес. Огромните машини, ритъма, забързаните печатари и десктопите им с голи жени и плеймейтки. Поставянето на формите, натискането на безброй копчета, чувството, че управляват някаква космическа машина, от която след малко започват да бълват хартии в магента и жълто. Печатарите почти не си говорят, разбират се без думи, катерят се по космическия кораб, придърпват разни лостове, цъкат по командния пулт и цветовете постепенно придобиват цвят.
Жълтото е в повече. Обичам да е в повече жълтото всъщност;) И снимките ми все жълтеят и все така някак ги обработвам. Трябва да се излекувам от манията си по жълтото. Или да потърся в интернет логическо обяснение за нея…
На календара е отбелязана дата с надпис „чичко паричко“, Виктория Силвстед ме гледа от монитора, а тиражът вече се върти.
На палетата наоколо са струпани хиляди предизборни дипляни, все пак е изборно време. Хартия за нищо.
Магична ми се струва печатарската работа и много точна – само ти знаеш колко жълто и червено да сложиш, за да се получи точно онова, което някой друг е снимал и редил на своя Mac. Сценаристите направо могат да им завидят на печатарите.
