Помня когато в далечната хиляда деветстотин деветдесет и някоя си година откриха първия Макдоналдс в България, как аз и група приятели се натоварихме на една жигулка и беж към Пловдив да ядем чийзбургери и Биг Мак-ове. Но не разбирам как 20 години след падането на Желязната завеса, тълпи от хора на възраст 30+ се тъпчат в сбутания и далеч от уютен новооткрит Старбъкс, за да ядат мъфини от 3,50 лв бройката или блокчета от овесени ядки от 2,95 лв. и да пият кафе. Кафе като кафе. И чета по разни блогове – не се пуши и има wi-fi. Голяма работа особено с последното.
Аз пък искам да си пия кафето в небрандирани и непластмасови чаши, да пуша цигара (не ме убивайте с камъни за което) и да прелиствам някоя книга или списание без над главата ми да висят 5-6 човека, които чакат да стана, за да седнат.
Канелените ролца от 3-4 лв парчето предпочитам да си омеся сама, да омириша къщата на канела и да изям още парещи направо от тавата.
И ако в Пекин ще отида на драго сърце в Старбъкс, за да пийна човешко кафе, то не разбирам защо в родния ми град, ще вися на опашка в него. Силно ме впечатли публиката – не тийнейджъри, не дори 20+ младежи, а набори (30+) основно. И като разглеждах любознателно посетителите, се сетих за онзи войаяж до далечния Пловдив с цел на еднодневната екскурзия – ядене в Макдоналдс. И сега ако ме попитате защо съм отишла да пия кафе там в неделя сутрин щом толкова се възмущавам, ще ви отговоря: Кафенето се намира в махалата в която израснах, там където дълги години беше слакарница „Спортна среща“, а после Пица Хът, място покрай което съм минавала хиляди пъти… Та, така минах и днес, и като един изследовател на развитието на градската среда, реших да вляза и да видя каква е хавата…
