Първо, преди някой да се почувства засегнат от този пост, искам да поясня, че броя дори и себе си в кюпа, за който ще стане реч по-долу. С отвращение.
Преместихме се в нов офис – намира се в един софийски квартал, в непосредствена близост до дом за деца, лишени от родителски грижи. Когато пушим до оградата, виждаме дребосъците, които лелките извеждат преди обяд на двора. Малки, току що проходили мъници, които са доста послушни и гледат уплашено. Пушим с колегите, а те коментират: „О, ужас“ или пък „Много депресиращо“ или най-много: „Трябва да им занесем лакомства“ и дотам. После гасим цигарите и се връщаме обратно пред компютрите, забравили за тях. И на другия ден – отново. Забелязах, че на третия ден повечето от колегите дори спряха да забелязват мъниците. Аз дали ще направя нещо не знам, не искам да обещавам, страх ме е, че мога да не спазя обещанието си.
Втората случка няма нищо общо с първата. Или поне така изглежда.
В елитен столичен квартал без канализация, 95% от собствениците на имоти са отвели отходните си води в близкото дере посредством тръби и прочие приспособления. Много еко. В елитния квартал има елитен супермаркет с високи цени и свъсени продавачки. На опашката пред мен е известна дама – публична личност, която си носи платнена торбичка от вкъщи и отказва да вземе найлоновата такава от магазина. Похвално, нали? Да, мръсната ни вода може да се излива в деренцето, но пък поне не замърсяваме природата с найлонови торбички, нали?
Такива сме си. Загрижени за природата, за децата от Могилино, за световния мир, ама малко, ей така съвсеееем мъничко, колкото да не ни заболи, колкото да отчетем дейност. Дочули за последната мода, яхваме вълната колкото да не е без хич, а после продължаваме по старому.
Както казваше баба ми, когато си оправях леглото ей така с едно одеало метнато върху неопънатия чаршаф: „Отгоре пох-пох, от долу ох-ох.“
