България на ITB Берлин 2009

Най-голямата туристическа борса в света, която се провежда ежегодно през март в Берлин приключи. Традиционно България бе представена със свой щанд, традиционно с фотоси на природните и културните ни забележителности и момичета в носии, които нижеха мартеници.  В средата на изложбената площ бяха разположени дървени греди с провесени от тях бели балдахини, като от заведение на морския бряг, и улични лампи.  Над цялата тази идилия се мъдреше миниатюрен надпис България, от който висяха пеперуди, изработени от преплетени метални жици. Озвучаването на щанда беше черешката на тортата – 5 дни се наслушахме на „Боса по асфалта“ на Росица Кирилова и „Баба ми е фаталната жена“ на Петя Буюклиева. Навярно у някои бивши източногерманци цялата тази картина навяваше носталгични и приятни спомени, защото идваха и спираха на щанда с думите:  „Ех, ако знаете през 67ма година като бях на Слънчев бряг какво беше…“ 

Щандовете, по-скоро щандчетата, на самите изложители бяха малки, неудобни за работа, сбутани и отделени един от друг посредством нещо като бял полупрозрачен картон. Преградите допълнително отнемаха от простора и не знам кому бяха толкова притрябвали, но явно това си е типично нашенска черта – да преградим, да заградим, да се отделим от съседа. Та, така и Държавната агенция по туризъм, явно се е сетила за нея и предвидливо е решила напук на всички тенденции за простор при щандовете, да сбута изложителите в малки кутийки, за които те разбира се, си плащат прещедро. Другият елемент, който също беше натрапен в изложбената площ, платена от изложителите, бяха монитори на които течеше една и съща импресия с кадри от Черноморието, планинските ни курорти и т.н. Така когато човек застанеше пред щандовете на изложителите, същия добиваше представа, че това е една и съща фирма, тъй като на всички щандове течеше едно и също видео.

Прес конференция от страна на България нямаше. Затова пък имаше прес съобщение, което ме втрещи със стила и наивността си. 5 страници! Кой пише в днешно време прес съобщения от 5 страници?! Без новина, без конкретика, без посока. Просто информация – къде се намира България, кои са главните курорти, за населението, основните градове и т.н – като извадено от учебник по география за 6ти клас.  Та, всеки един журналист като направи справка в уикипедия ще намери тази информация, че навярно дори и по-актуална.

Не знам дали да го нарека всичко това творческа самодейност или друго, но ето и малко от щандовете на някои други държави:

Гърция

И Испания:

За последен път бях на борсата в Берлин преди 7 години. Тъжно е, че нито еволюираме, нито движение напред се усеща някакво, а напротив – българският туризъм продължава все така, бос по асфалта да се лута и да разчита на носталгията на бившите си туристи и старите си лаври.

 

Туристическата борса в Утрехт

Както е видно от снимките по-долу, щандът на България на туристическата борса в Утрехт, Холандия е странно празен. Снимката е направена в 17 часа, а българските изложители явно са решили, че работният ден е приключил и са пуснали кепенците. Забележете по околните щандове каква навалица е, може пък нашите хора да са забравили да си преместят часовниците с час назад…

 

Фотогенично място ли е България?

След фото-пътуването ми до Китай, всеки ден се вглеждам в софийските улици все по-настойчиво и се питам: „Фотогеничен ли е този град? А България?“ Сега е есен, сезонът когато жълтото някак тъй уютно контрастира със сивите панелки и избистреното небе. Красивичко е някак. Но колкото повече се вглеждам, толкова повече откривам, че причината за приятните сюжети, които намирам за подходящи за заснемане са най-вече природата и времето.
Мисля, че българските градове и селца не са фотогенични, най-вече заради факта, че не са нито нови, нито стари. Седят в някакъв времеви отрязък, нито твърде далечен от нас, за да предизвиква онова носталгично-романтично усещане, познато ни от много фотографии на европейски или азиатски градове; нито пък са нови, модерни лабиринти от стъкло и стомана, в които можем да търсим графични символи и форми. Твърде буренясали и прашни, твърде хаотично застроени, така че дори търсещите някаква еклектика биха били сериозно затруднени да я намерят.
Мисля, че София е все пак един привлекателен град за стрийт фотография, персонажи, характерни физиономии и безумни надписи пред които да бъдат заснети все пак има доста.
Разбира се, безкрайно красиви и фотогенични са и малките български селца, в които все още има симпатични бабки, приседнали край пътя.
В Китай също има много много подобни на тези селца, също толкова малки и също толкова бедни, дори къщите им са неизмазани по нашенски тертип. Разликата между нашите селца и техните е, че там кипи ЖИВОТ!
Вижда се навсякъде – хора пренасят стоки, търгуват, майки с деца, фризьорски салони с улисани в работата си фризьори, по полетата е пълно с хора, обработващи земята; просто селцата им са толкова живи. Тук за съжаление, пейзажът включва запустели къщи, самотно пушещи комини, 2-3 баби на улицата и толкоз. И не, не исках този текст да се превръща в ода за българското село, но някак тъжно е…
Не знам дали България би могла да бъде рай за фотографа, все пак като човек, роден тук съм някак пристрастна и мнението ми едва ли ще е обективно. А вие какво мислите?