Ето един стар навик – да мисля за Мозамбик. Тези дни във фейсбук се натъкнах на разни стари познати от Мозамбик, където съм имала щастието да живея 2 години в разцвета на пубертета си. Намерих снимки, рових из виртуални албуми, опитвах се да разпозная този и онзи и после попрерових сайтовете на Обединените нации, Уницеф и още няколко организации да си потърся работа там. Не, не се смейте. Вие не знаете колко е хубаво в Мозамбик! Как там нито един залез не си прилича със следващия, как ухаят току що изпържените рисойши, как няма по-спокойно място на света. Или поне така се запечата Мозамбик в моята 18-годишна главица, тогава когато напуснах тази земя, която винаги ще пазя в сърцето си.
Ако се върна, сигурно няма да намеря никой от португалските си приятели, нито пък рисойшите (вкусно пържено тестено нещо с пълнеж от скариди) ще са толкова апетитни, може би дори залезите ще ми се сторят различни. Улиците ще са загубили колониалното си очарование, а аз ще се питам: „И за какво бих тоя път до тук?“ Годините няма да се върнат назад… , но все пак искам в Мозамбик и туй то.
Защо ли всичко от детството ни ни се струва толкова безнадеждно красиво? Защо най-бедната държава в Африка (а май и в света) остана в моето сърце завинаги? Защото да си на 18 е наистина прекрасно където и да си!
