Днес попаднах на този сайт:

http://community.help-portrait.com/

Накратко идеята е на 12.12.2009 фотографи от къде ли не да снимат своите съседи, познати, по-бедните от тях, да обиколят домове за възрастни хора, места, на които хората нямат възможност да се снимат. Да ги снимат, да отпечатат фотографиите и да им ги дадат на хартия. Разбира се, колкото по-бързо – толкова по-добре.

Досега има около 7000 човека регистрирани.
Мисля, че и в БГ има хора, които ще се зарадват на снимки или поне на малко внимание… Това е идеята. Не че е необходим специален ден за това, но някак действа мобилизиращо:)

Има вече и група София, България.

Много ми хареса интрото на сайта, което казва – в този ден не мислете за изкуството, техниката, себе си… просто зарадвайте някой… В центъра на тази инициатива не е самото снимане, а даването на снимки на хората. Ако снимате, ако искате да зарадвате някой – самотна майка, възрастен съсед, детето от съседния вход, продавачката от магазина, просто им направете този подарък.

Има дни, които целите са една притча.

Един неработен петък. Ноемврийски, софийски, слънчев и топъл. Събудих се в добро настроение, как не, като щях да прекарам деня извън офиса. Пиех си кафето пред фейсбук, когато чух някакъв тъп звук, като от удар и погледнах към прозореца. На терасата видях черно птиче, което очевидно се бе сблъскало със страничното стъкло на джамлъка и сега береше душа на плочките. Гърчеше се, дишаше тежко.

Не го вдигнах, само го гледах отстрани. Натъжена, но само го гледах. Стана ми гадно, но все пак не беше първият случай, когато виждам птиче, самоубило се в стъклото на терасата. После подхванах някакви домакински неща и по едно време вече с второто кафе надникнах пак – беше спряло да диша и аз си казах: „Отиде си.“  След час някъде надзърнах пак натам и що да видя – няма го. Поогледах се и го видях вече на крака – свило се в единия край на терасата, живо. Ей, държеливо излезе това пиле, зарадвах се вътрешно и взех да обмислям трохи ли да му занеса или овесени ядки. След 2 минути поглеждам пак  и хоп, няма го. Литнало, душата. Съвзело се и даже полетяло. Без моята помощ, ей така саминко.

Хубаво ми стана и тръгнах да излизам. Пътувах към нов център за социални услуги, в който ще бъдат настанени деца без родители, без дом, където ще им бъде оказвана временна грижа. Трябваше да поснимам там официалното му откриване. След снимките се запознах с едно момче от центъра, сирак, с което си говорих доста, като разбира се, разговорът мина през кризата, през трудностите му в намирането на работа, през това колко е труден живота и така нататък и така нататък. Как държавата е виновна, как тия или ония крадат…. Опитвах се да му кажа, че не трябва да разчита на държавата, да не и се нерви, а да се справя сам…, но знам, че моите думи нямаха особена тежест. Гледаше ме и си казваше: „Поредната с поуките“. На изпроводяк момчето ми каза не просто да му кажа „чао“, а да си запиша мобилния му телефон и да му намеря работа. Записах го.  Не знам дали ще се върна пак там, не знам дали ще му намеря работа, по-скоро едва ли.

Но като се качих на колата се сетих за врабчето, което не чакаше моята помощ, за да се изправи на крака и да литне.

После тръгнах към Гурмазово, където е Защитено Жилище Заедно (www.podslon.org). Там също живеят младежи от институции, които се опитват да се адаптират към живота. Взех Мишо, който иска да стане фотограф и с който цяло лято се учихме да снимаме, както и две момичета от жилището и тръгнахме да се разхождаме по околните поляни. Вървяхме към близката брезова горичка, а момичетата запяха: „Кога зашумят буките, буките…“  И някак изведнъж всичките сиви офисни дни се изпариха в небитието.

Реклама от 70-те. Още страхотни ретро реклами можете да откриете тук:  http://www.flickr.com/photos/wishbook/

Old and new goddesses, originally uploaded by photolinda.

София, есента на 2009-та.