Блог за нови трендове и стари навици.

Попаднах на интересна и според мен много вярна статия относно сегментацията във фотографските среди  ето тук:

http://blog.melchersystem.com/2009/07/15/photo-snobism/

Ето и превод:

Фото-снобария

Когато фотографите излезнат извън бизнеса, никой не публикува съобщение в PDN. След като пофликр-стват за известно време, те просто изчезват от фото сцената, като неизвестна звезда в огромната празнота на фото вселената. Повечето просто си намират друга работа и никой никога повече няма да чуе за тях. Само най-големите звезди получават отношение като към царски особи.

2009та със сигурност ще бъде годината, в която ще видим голям брой колеги, които напускат професията в тихо отчаяние. Сигурно никога няма да чуем за това.

Фотографите, подобно на феодалните общества имат своите социални класи. Има крале и рицари (в блестящи доспехи), придворни и шутове и разбира се, голям брой селяни. Ако искате да се подвизавате в кралския двор на уважаваните и одобряваните, трябва да следвате някои установени правила:

Ако жертвате живота си за снимки, получавате голям тласък напред. Фотографите на военни конфликти се третират като герои, независимо от качеството на техните снимки. Тъй като те са избрали най-опасния и най-труден аспект от нашата професия, те заслужават уважение. Дори не е толкова от значение какъв материал носят, но по-скоро през какво минават, за да го заснемат. Дори получават повече кредит ако недай си Боже, бъдат ранени или убити. Пътят към легендарния статут тогава е гарантиран.

Другият начин да получите кралски кредит е да си спечелите статут на звезда. Много, много по-трудно за постигане. Най-добрият начин е да бъдете невероятен schmoozer (да разговаряш свободно на всякакви теми, най-вече, за да се възползваш свободно от социални познанства и връзки). Отново, и тук не е важно да сте добър фотограф. Всъщност, няма никакво значение. Важно е кой познавате. Най-добрите от тази група вече не снимат, а имат асистенти, които го правят вместо тях. На никой не му пука.

Трети начин е да правите едно и също нещо достатъчно дълго. Като всичко, което съществува отдавна, от много отдавна, хората започват да те уважават. Не заради таланта ви, но просто заради факта, че го правите отдавна. Този начин не е гарантиран, но всъщност нищо на този свят не е.

Друго нещо, което е важно е да правите е новинарска или документална фотография. Или пък комерсиално гравитиране на ръба на изкуството, което ще рече, че фотографиите ви носят скрит смисъл, който никой не разбира. Или пък са смущаващи. Или и двете.

Трябва да сте сигурни, че някъде някак хората говорят за вашите снимки.

Ако сте талантлив фотограф, който снима ежедневно, защото ви наемат постоянно, тогава сте „селянин” или работник. Особено ако работите сред звезди и известни личности. Няма фотографи на звезди в царския двор на фотографите. Въпреки, че всички ви казват, че това е, което се продава напоследък, това се смята за суб-арт, мръсна работа, като чистенето на канали.
Някои новинарски агенции няма да се докоснат до вашата работа въобще, като поразена от смъртоносен вирус, докато други ще се възползват от нея само заради парите. Един не добър репортажен фотограф е 20 пъти по-уважаван от най-добрият фотограф от червеното килимче. Фотографиите на звезди и известни личности са напълно пренебрегвани по фото фестивали, панаири, изложби и семинари. Все едно не съществуват, като далечен роднина, от който се срамувате и държите заключен в мазето.

Кога беше последния път когато видяхте мултимедиа с фотографии на знаменитости, продуцирана от Медиасторм? Или публикация в PDN или изложба във фото галерия?

Единствената причина е фото снобизма.

Навремето редакционните фотографи скачаха от история на история. Новините бяха новини, независимо спортни, военни, относно знаменитости или природни бедствия. Можеха да снимат известен политик днес, а утре някоя звезда. Със същата доза талант и със същия ентусиазъм за качествена фотография. Днес фотографите се авто-категоризират в определени от тях ниши. Новинарските фотографи почти не си говорят със спортните такива. Всички имат собствени форуми, блогове, асоциации.

Удивително е как тази индустрия се е превърнала в толкова сегментирана точно от тези, които работят в нея, и то само, за да декларират как тяхната сфера е много по-добра от другата. Добрият фотограф е добър във всяка ситуация. Всъщност точно това прави добрия фотограф такъв.

За да обобщим, ето стълбицата на уважение във фотографската професия:

Царски особи:

- Военните фотографи, фотографите на конфликти
- Художествените фотографи (Колкото са по-академични техните титли и по-дълъг е списъка с наградите, дори неизвестни такива, толкова по-висок е ранга. Книги, изложби, разговори са също инструменти за постигане на това)

Рицари:

-  Фотожурналистите (дори само една история за умиращите деца в Африка и сте там.)
- Фотографите на корици на списания ( въпреки, че крайния продукт зависи от компютъра и ретуша, всички в тази категория се радват на статус с високи привилегии)
-  Корпоративните фотографи
-  Фотографите на кадри за имидж банки

Селяни:

- Спортните фотографи (това е мръсна работа)
- Сватбените фотографи (това е толкова плебейско)
- Фотографите на звездите ( черноработниците)

Джебчии и крадци:

-   Папараците
- Аматьорите и микросток фотографите ( Как си позволяват пък тези да си мислят, че са фотографи?? !!)

6 часа. Тръгвам към вкъщи. Вървя по софийска улица с кестени и много европейски вид, разминавам се с късо подстриганата дама с големи тъмни очила и куче – джобен формат, облечена в най-цветния десен на света. После следва лудия на квартала, Мила с нейното много много фотогенично колело и ятото майстори с жълти каски, които също поемат нанякъде. Дори и майсторите на тази улица ми изглеждат по-европейски, да му се не види.

Светофар, пресичам, отбелязвам, че и новите червени пешеходни пътеки са фотогенични, макар и клиширани. Завивам и ми се иска да щракна хората, които като сардели са напълнили маршрутката, но не вдигам апарата. Струват ми се безпомощни да ги снимам ей така отвън от улицата, а не обичам да снимам някой, който изглежда беззащитен.

Продължавам към колата, преди да извадя ключовете, вече съм извадила касетофона. Разминавам се с няколко кучета и техните стопани и търся приликите помежду им. На стълбите до Гимназията ученици играят карти.

Паля двигателя и включвам фаровете. Касетофона. Понеделник. Suspicious minds на Елвис Пресли. Втурвам се в движението, престроявам се в най-лява лента, но нахалникът с джипа зад мен иска да му направя път. Как пък не…, нали ще завивам наляво! Мига, светка и накрая ме минава отдясно на една боя разстояние, демонстрира сила. Усмихвам се, ДГД.

Мечтая си как карам ЗАЗ-а на дядо и нищо не може да ме спре.  Край парка за малко не прегазвам пиян травестит, който си е изпуснал нещо на пътя. На светофара отляво на мен спира бяло ферари кабрио или нещо от рода. Дава още малко напред, за да се изравним съвсем и да се поогледаме, така да се каже. Не поглеждам настрани за нищо на света! Представям си как светва зеленото и ме минава с 200, демонстрирайки мишци. Точно това се случва. На следващия светофар давам широка усмивка на момчето с очукания пикап и дограмата.

Пернишки голф зад мен и Студентски град напред. Намалявам радиото, това е зона, в която сетивата са необходими за преминаване през непредвидени ситуации. Se bastasse una canzone на Ерос Рамацоти. Е, не може просто – тук пея с цялата фалшивост на не-медения си глас. Ех, айде бе, Митко Павлов, кога ще се върнеш в някоя радиостанция, че сутрешното каране и пътят към работа да станат по-поносими?!!?

Пиша в главата си сценарий след сценарий, разглеждам шофьорите, профилирам ги, представям си ги накъде са тръгнали, какво са яли днес, каква музика слушат: „Води ме в някоя квартална кръчма..“:)

Минавам покрай къщата на един бивш министър, един бъдещ такъв, една две позападнали звезди от близкото минало и катеря баирчето.  Филмчето свършва. До утре по същото време.  И знаете ли, понякога ми е адски трудно да изгася радиото по средата нa песента, макар и вече паркирала. Вие сблъсквали ли сте се с този проблем?

Разликата този път е, че и много мои приятели ще гласуват и със сигурност не за усмихнатия СерГей;)  Да, за 5 минути в кварталното училище едва ли ще променим живота си, но това са петте минути в които можем да покажем, че мислим с главите си.  Нищо не ви коства да го направите и вие. Следващият шанс ще е след цели 4 години (евентуално).

July Morning II, originally uploaded by loislois.

Снимката е на Луиза от Salted lemons и е от днешното юлско утро! Благодаря за нея!