Блог за нови трендове и стари навици.

Да си сценарист е ужасно тегава работа – пишеш нещо, представяш си го по един начин, а накрая излиза съвсем друго. Сценарият може да е супер добър, но реализацията в повечето случаи е с кофти дъх, зле поставени актьори и неумела режисура. Така става в повечето български филми, каза ми вчера Ф. и е много права. Затова много от сценариите остават само на хартия и там си живеят техния собствен живот.

Като казах „хартия“ и се сетих за онзиденшното ми пребиваване в печатницата. Едно магично място. Печатницата е място, което винаги е предизвиквало моят интерес. Огромните машини, ритъма, забързаните печатари и десктопите им с голи жени и плеймейтки. Поставянето на формите, натискането на безброй копчета, чувството, че управляват някаква космическа машина, от която след малко започват да бълват хартии в магента и жълто. Печатарите почти не си говорят, разбират се без думи, катерят се по космическия кораб, придърпват разни лостове, цъкат по командния пулт и цветовете постепенно придобиват цвят.

Жълтото е в повече. Обичам да е в повече жълтото всъщност;) И снимките ми все жълтеят и все така някак ги обработвам. Трябва да се излекувам от манията си по жълтото.  Или да потърся в интернет логическо обяснение за нея…

На календара е отбелязана дата с надпис „чичко паричко“, Виктория Силвстед ме гледа от монитора, а тиражът вече се върти.

На палетата наоколо са струпани хиляди предизборни дипляни, все пак е изборно време. Хартия за нищо. 

Магична ми се струва печатарската работа и много точна – само ти знаеш колко жълто и червено да сложиш, за да се получи точно онова, което някой друг е снимал и редил на своя Mac.  Сценаристите направо могат да им завидят на печатарите.

Ако бях писател, щях да пиша като Захари Карабашлиев.

Ако бях фотограф, щях да снимам като Себастиао Салгадо.

Ако бях художник, щях да рисувам като Алфонс Муха.

Ако бях готвач, щях да готвя като Луиза.

Ако още не сте прочели „Кратка история на самолета“ на Захари Карабашлиев, бегом да си я купите. Ще се намерите в нея, много топла книга, от тези дето просто откриваш себе си във всеки ред. И от тези, които след като затвориш – отдъхваш, че някак не си сам със  страховете, мислите си, щастията и тревогите си.  България ти се струва някак по-уютна след като я прочетеш, светът по-малък, а случващото се в живота – все по-логично.  Голяма част от чара на книгата открих в тоталната липса на претенциозност, характерна за много от съвременните български автори. Няма творчески напън за употреба на сложни думи и конструкции, има само много откровеност и истински живот в нея.  Ако бях писател, бих писала с точно тази лекота и точност, без излишни увъртания, орнаменталност и словоблудстване. Бих писала за същите дребни и не толкова дребни човешки неща – за спомените от детството, за любовите, разделите, смъртта, но ей така бих искала да ми се получава - простичко и съвършено ясно. Зак, приеми моите най-искрени адмирации! 

Благодаря на майка ми, която ми купи 18% Сиво и Кратка история на самолета!