Много щъкам из блогосферата тия дни и чета отзиви за протестите. Да, нямам възможност да бъда там, защото съм на работа. И да – имам мнение въпреки това и смятам, че е важно да го споделя.

Може би съм малко афектирана, защото прочетох статията на Симион Патеев  и съм склонна да смятам, че е много точна и разбира се, тъжна. Най-идиотското е, че на никой не му пука – от приятелите ми във фейсбук 3% се вълнуват от темата, много показателно – все пак това са моите приятели, нали? Репликата „всяко чудо за 3 дни“ ще е абсолютно валидна и в този случай. Протестът става все по-беззъб и хилав с всеки изминал ден и е на път да умре. Причините са много, ще се опитам да ги изброя:

1. Неединни искания на протестиращите – един иска нещо конкретно (промяна в закон например), друг е по-радикален и иска оставка на правителството, трети пък иска някакви супер общи и мъгляви неща – няма синхрон, няма единство. Под предтекст, че исканията са конкретни, те стават твърде разнородни и твърде мъгляви за обикновения човек, който хич, ама хич не го е еня за проблемите на пчеларите или млекопроизводителите например, ако трябва да си говорим честно.

2. Организацията на протеста е много слаба – не може протестиращите да са вътре в Парламента, за да внасят исканията си, а навън „мирно и тихо“ да се играят хора на македонски песни. Извинявайте, но е гротескно. Не може и заради хората, пострадали само преди 2 дни, някак не е нормално според мен.

3. Към един протест трябва да се подхожда като към нов продукт – трябва още преди организацията му да има ясна концепция- към кой е насочен, кой ще подкрепи евентуално, реклама, анонси, основно послание, план за действие. Тук с всеки ден картината се мени – днес е от 11 часа, утре – от 16 часа… сега прочетох, че в понеделник и вторник нямало да има протести, „за да заредят организаторите батериите“.  Няма ясно послание, най-вече поради изложените аргументи по-горе в т.1. От всичко лъха на някаква творческа самодейност и ми е много мъчно да го кажа, именно поради факта, че подкрепям протеста. Симпатизирам на студентите излезли на площада, но ужасно ме е яд на всички онези, които се крият по мизерните стаи в Студентски град и са над нещата. През 1997ма аз също бях студентка и нямаше ден в който да не бях на улицата. Хората плачеха когато минавахме под прозорците им и протестирахме и повярвайте ми – и до ден днешен усещането за нещо истински значимо, което направихме тогава, остава. Въпреки последвалите събития.

4. За мен е грешка тоталната липса на диалог с опозицията. ОК – протестът е граждански, но България е страна в която понятието „гражданско общество“ е толкова в зародиш, че просто няма как да остане само граждански.  Страхът от това някой неподходящ субект да яхне вълната е голям и оправдан, но и само с граждански протест трудно ще се случат нещата. Взех участие в организацията на подобен протест – протестът за Могилино през октомври месец миналата година и очаквам сега нещата да се развият по сходен начин – от 50 ясни искания – да се обърне внимание на едно-две, останалите искания да бъдат затлачени в институционалната машина, там някъде между Парламент, министерства, комисии и не знам кой още. Така хем вълкът сит, хем агнето цяло. 

Всички тези редове пиша с огромно уважение към хората, излезли на площада… Иска ми се да успеят поне частично, но знам, че няма да се случи. Просто ще чакаме поредната глупост на управляващите, която може би ще е катализатор за промяна. Промяната от нас няма да дойде, при нас винаги идва отвън.