Младите госпожици от големия град мечтаят да станат акаунти в някоя голяма рекламна агенция. Да се фръцкат по срещи с клиента, да гледат умно пак на същите тези срещи, да ходят по събития, да спят с някой арт директор, да забършат някое костюмче от Mango, да ходят по фестивали и шумни купони…. После им омръзва и почват да мечтаят да станат бранд мениджъри в лъскав и голям офис, да юркат рекламната агенция, да вървят нагоре, да станат маркетинг директори и да карат ски във Вевие. През всичкото това време ще пробиват път с лакти и каквото там Бог дал, ще ходят с дълбоки деколтета или пък ще стоят до посред нощите в офиса, поръчвайки KFC за вечеря. Ще има много неща, които няма да са свършени като хората, но те ще правят компромис заради едно, второ, трето. Ще им се иска да говорят, но ще замълчат. Ще скриват емоцията, защото така повелява корпоративната повеля. Защото така са ги научили в семейството или защото средата така ги е научила. Тъжно, но факт.
Аз пък мечтая да пиша, да снимам, да говоря и да остана почтен човек. Да изживея така живота си, че някой ден за мен някой да напише това, което бивш колега на моя дядо (за съжаление починал преди 9 години) ми написа в кратко писъмце, а именно:
“Здрaвей Линда, много ме развълнува! Пробуди у мен стари спомени за колеги и приятели. Дядо ти ми беше много добър колега и приятел. Спомням си го висок, строен, с леко оредяла и прошарена коса, имаше едни белези на бузата. Усмихваше се , като говореше. Той работеше в София-прес. Срещу Окръжна болница, до магазин Бриколаж на Цариградско шосе. Агенцията беше мощен външно политически институт: произвеждаха филми, издаваха на много езици ежедневно вестници, много списания, книги, фотоалбуми, снимкови изложби. Имаха си собствена печатница, една от най-добрите тогава за цветен печат. Задачата на агенцията беше да пропагандира по света предимствата на социалистическа България. Всички издания и снимки бяха напудрени, лъскави и положителни. Само красиви неща. Но това беше животът тогава, а работеха много добри професионалисти и квалифицирани фотографи. Та дядо ти не беше само фотограф, той работеше и като снимков редактор / билдредактор/. Нещо рядко за тогава, пък и за сега. Той търсеше, подбираше и набавяше снимков материал, главно цветен диапозитив за печат 6/6 и 6/9. Трудна и тежка работа. Получава тематичен план и там един полуидиот-редактор написал например: Модерен младежки дом в село Овчарово, почивна станция за миньори, очерк за Героя на соц.труд доячката Кера… И той човека хукваше със списъка по софийските фотографи да пита: кой има заснето и готово – това и кой онова. И за всяка тема представяше по няколко снимки, за да могат да подбират и пасват снимките. Беше изключително принципен и перфекционист. Имаше широк фотографски мироглед и набито око и избираше най-доброто. Никакъв компромис. А имаше други колеги, от различни списания и издания, които също търсеха и набавяха снимки. Караха леко през просото. Бяха готови да вземат и посредствени и елементарни снимки, понякога боклуци, но при условие 20-30 % от хонорара после да получат те на ръка. Корупцията не е от вчера. Дядо ти не беше от тях. Бог да го прости,вечна му памет!!! Та сега след него е останало доброто му име и много албуми и издания. Много се радвам, че продължаваш неговата професия и голямо хоби. Прекрасно е и не се среща често. Моето момиче, когато имаш нужда от помощ или нещо фотографско можеш да разчиташ винаги на мен. В памет на дядо ти.”
