Блог за нови трендове и стари навици.

В Щатите черният петък е деня след Деня на благодарността, деня в който всички хукват по магазините като щури. Уолмарт, K-Mart, Sears, Kohl’s, Macy’s, Victoria’ Secret… атака! Все едно ще свърши света -ей сегичка точно след тази Коледа, все едно пазаруват за последно.  Днес научих, че понеделника след Деня на благодарността бил Cyber Monday или кибер понеделник, денят в който 88% от пазаруващите онлайн правят някаква покупка. Тези данни разбира се важат за Щатите. В нашата родна татковина пазаруващите онлайн са твърде малко, за да са обект на изследване. Ако ли пък пазаруват онлайн, те предпочитат чужди сайтове заради по-добрите цени и по-надеждната доставка. 

За нас основното предимство на пазаруването онлайн е в това, че ще намерим стока, която няма да намерим в БГ или че ще намерим сходна такава, но на по-добра цена. Основният фактор заради който американците пазаруват онлайн е най-вече пестенето на време, а след това идват цената и другите предимства. А ние просто не ценим времето си – ще се натикаме в канските софийски задръствания, ще нервничим, ще харчим парите си по моловете за скъпи и прескъпи никому ненужни вещи, после ще преядем, препием, препушим и ще си мислим, че сме си прекарали екстра.

Между другото, онзи ден влязох за хляб в едно супер малко no name квартално магазинче, от типа 2х2 метра с очукана дървена врата и боядисани в зелено рафтове. Имаше само една марка сирене, една марка кашкавал, един вид салам, един вид хляб и други стоки от първа необходимост, така да се каже. Напазарувах точно каквото ми трябваше, не губих време в чудене кое да взема, защото просто избор нямаше. Всичко взех точно за 5 минути. Не че искам да ви убеждавам в това колко е гот да нямаш избор, но често губим твърде много време, за да избираме, за да огледаме всичко, да прочетем етикетите, да видим да не сме се минали случайно. Ама нали вече писах по-горе, че ние времето не го ценим всъщност…

Ако случайно видя, че „времето“ започва да си вдига рейтинга и у нас и реша да сменя амплоато, бих направила верига от квартални бакалийки, със задължително изискване за търговска площ не по-голяма от 4 квадрата и силно ограничен избор от продукти. Бакалийките ще работят под бранда: „5 минути“, ще са леко ретро (а както знаем ние си падаме по ретрото), ще почиват задължително в неделя, а на вратата ще има нарязани лентички против мухи. Но за дизайна и други детайли ще поговорим следващия път;)

С първия сняг и края на ноември, осъзнавам, че трескавия, задръстен и истеричен декември иде със страшна сила. В тази връзка искам тържествено да обещая, че:
1. Ще отида на макс 3 коледни партита за целия декември – и 3 са ми много, и не, не съм социопат, просто са ужасно отегчителни.
2. Ще купувам само смислени подаръци, никакви истерии в последния момент, никакви боклуци на промоция. На детето няма да купя подарък от Джъмбо.
3. Ще опека цяла тава с коледни меденки!
4. Ще се включа и тази година в Коледния благотворителен базар на Движение на българските майки.
Толкоз за декември, инфарктен месец.

Обещах да пиша по-често, а не го правя, работата ме затрупа напоследък и време не остава за анализи, мисли и писане. Снимането някак по не мога да го изоставя. По-моментно е, по-спонтанно и по-бързо, поне сега ми изглежда така. Въпреки, че ако съм Луиза, която готви фантастично и след това снима своите произведения на изкуството, едва ли ще ми изглежда толкова спонтанно…:) Днес разбрах, че Луиза има вече блог, който се нарича salted lemons. Блогът не е за гладни и диетиращи, предупреждавам, да не се сърдите после, че съм ви пратила натам. Има прекрасни фотографии, рецепти и линкове към все така прекрасни кулинарни блогове.
Блоговете могат да се делят на лични, тематични и какви ли още не, но аз лично много уважавам кулинарните блогове. Някои от тях ми напомнят тетрадката с рецепти на баба – уютни, подредени и с онзи така характерен елемент на тайнственост.

Дали кулинарните списания ще залязат някой ден, победени от блоговете, които освен че говорят от първо лице, единствено число, предават от мястото на събитието, са по-честни и се базират на личния опит, времето ще покаже. В момента в България има няколко кулинарни издания за които се сещам на първо четене: Сол Пипер, Бон Апети, Good Food. Останалите са no name притурки или еднодневки, издавани веднъж на няколко месеца. Всички те в един момент обаче се пооизчерпват и започват да се повтарят. Кулинарните блогове са хиляди и предоставят много по-богат избор от рецепти, при това на мига.
Забелязвам, че някои от големите български рекламодатели вече се ориентират в обстановката и започват да рекламират в кулинарни форуми като Гответе с мен, www.gotvetesmen.com. Да не говорим, че в много от по-неизвестните готварски списания човек може да срещне рецепти, директно преписани от интернет, барабар със снимковия материал. Но както се казва: те толкова си могат.
Аз лично бях фен на Сол Пипер и Бон Апети до преди няколко години, купувах ги редовно, даже си ги събирах. Сега обаче за единствен, непресъхващ и мигновен източник на нови рецепти ползвам само интернет и блоговете. Ако съм рекламодател с продукт, който жените ползват в готвенето например, не бих се поколебала да потърся в гугъл рецепти, свързани с моя продукт и да „кацна“ с подходящите реклами в първите 10 или 20 блога, които излизат при търсенето.

Завършвам този пост с няколко фотографии от кухнята на Луиза и и желая успех и много малки и големи кулинарни идеи!

Patas arriba, originally uploaded by Luis Corrales.

… или продължение на темата „Фотогенично място ли е България?“„… Започнах да разглеждам снимките на София в групата София  във www.flickr.com или по-точно тези, правени от чужденци, за да се опитам да си отговоря на този въпрос. И попаднах на тази снимка, заснета от Luis Corrales. Снимката е заснета на Графа, пред Нотариата. Израснала съм в този район и до ден днешен ходя там изключително често, но никога не бих се сетила да снимам тази будка. И не, не защото не обичам такъв тип фотография, просто не бих я забелязала. Защото очите ни свикват с разни сюжети и истории, с нещата, с които порастваме и престават да ги виждат. А под снимката във фликр някой коментира: „Такъв град, графити, стари сгради и крака с надянати чорапи – истински крем карамел за фотографа!“. За съжаление авторът на снимката отговаря, че градът ни е неподдържан и …

Ще се връщам към тази тема изследвайки фотогеничността на София и България и ще споделям други снимки за невидимото за нас.