След фото-пътуването ми до Китай, всеки ден се вглеждам в софийските улици все по-настойчиво и се питам: „Фотогеничен ли е този град? А България?“ Сега е есен, сезонът когато жълтото някак тъй уютно контрастира със сивите панелки и избистреното небе. Красивичко е някак. Но колкото повече се вглеждам, толкова повече откривам, че причината за приятните сюжети, които намирам за подходящи за заснемане са най-вече природата и времето.
Мисля, че българските градове и селца не са фотогенични, най-вече заради факта, че не са нито нови, нито стари. Седят в някакъв времеви отрязък, нито твърде далечен от нас, за да предизвиква онова носталгично-романтично усещане, познато ни от много фотографии на европейски или азиатски градове; нито пък са нови, модерни лабиринти от стъкло и стомана, в които можем да търсим графични символи и форми. Твърде буренясали и прашни, твърде хаотично застроени, така че дори търсещите някаква еклектика биха били сериозно затруднени да я намерят.
Мисля, че София е все пак един привлекателен град за стрийт фотография, персонажи, характерни физиономии и безумни надписи пред които да бъдат заснети все пак има доста.
Разбира се, безкрайно красиви и фотогенични са и малките български селца, в които все още има симпатични бабки, приседнали край пътя.
В Китай също има много много подобни на тези селца, също толкова малки и също толкова бедни, дори къщите им са неизмазани по нашенски тертип. Разликата между нашите селца и техните е, че там кипи ЖИВОТ!
Вижда се навсякъде – хора пренасят стоки, търгуват, майки с деца, фризьорски салони с улисани в работата си фризьори, по полетата е пълно с хора, обработващи земята; просто селцата им са толкова живи. Тук за съжаление, пейзажът включва запустели къщи, самотно пушещи комини, 2-3 баби на улицата и толкоз. И не, не исках този текст да се превръща в ода за българското село, но някак тъжно е…
Не знам дали България би могла да бъде рай за фотографа, все пак като човек, роден тук съм някак пристрастна и мнението ми едва ли ще е обективно. А вие какво мислите?