Постпразничен пост

Тези дни е модерно да се мрънка празнично. Няма да мрънкам, а ще споделя какво видях в празничното оффлайн и онлайн пространство тези дни:

1. Празна и приятна София. Точно такава каквато я харесвам! Останах в София за празниците и не съжалявам, че не се набутах в празничните тълпи, задръстили магистралите и граничните пропусквателни пунктове.

2. В интернет също цареше затишие, с изключение на блогъри, мрънкащи за дългите празници и как имали ужасно много работа, но държавата излязла в почивка и нищо не могли да свършат и так дале, и так дале. Хора, починете си. Само тук и сега може да ви се случи. Не съм работохолик и не разбирам много това мрънкане, но както се казва: това е положението.

3. Самотни хора, потънали в депресия заради празниците. Тях разбирам повече, наистина е ужасно да си сам по празниците. Това може да си е направо нова пазарна ниша - да се отвори клуб за празнични забавления и събирания за хора, останали сами в живота (Работно време: нон стоп по празниците).

4. Депресирани татковци, излязли с децата си на следобедна празнична разходка. Един такъв татко ми направи силно впечатление вчера в градинката на Сити Център София. 5-годишният му син вилнееше с моя на детската площадка, а таткото седнал на една пейка и вперил поглед във върха на обувките си, не погледна детето за миг дори. Седеше така приведен напред в продължение на половин час без да помръдне. Дано е било само празнична депресия и нищо по-сериозно.

5. МОЛ-ът беше пълен с хора, с майки с деца, с тийнейджъри. Избягали от скуката, те се бяха приютили в МОЛ-а и кръстосваха задушните етажи с бясна скорост. Това забавление също е от нещата, които не разбирам. Поне засега.

6. Видях голяма група тийнейджъри с огромни раници, седнали на ресторанта до водопадът на гара Бов. Адски готина гледка! А местността около Лакатник е приказна. Признавам, не бях ходила, ако и вие не сте - отидете, супер близо до София е, а е направо друг свят.

Сега очаквам утрешния ден, че и на мен малко ми писна от бездействие

 

 

Краят на един бранд

Колко са брандовете, изчезнали от нашето полезрение, за които от време на време се сещаме и които си спомняме с умиление? Навярно не повече от 1-2-3. Свързани са с нашето детство най-често, със спомени и с преживявания.

Вчера присъствах на края на един соц бранд - Детмаг. Алпинисти свалиха от фасадата на сградата на ул. “Съборна” стилизираното влакче, конче и човече, своебразни символи на нашето детство. После детронираха соц надписа Детмаг, буква по буква. А ние, случайни минувачи снимахме с камери и телефони и си казвахме с добра доза самоирония: “Абе, не сме добре и ние”.

Веднага ми хрумна идея да взема неоновите реклами и да отворя бар “ДЕТМАГ” в който те да бъдат главните герои. За съжаление нямам време и ресурси да се занимавам с подобно начинание. Звъннах един два телефона на приятели, които могат да харесат идеята и да я реализират.

Носталгията - един вечен тренд - за всички, попрехвърлили трийсетте. Връщаме се към детството и към спомените все по-често след една определена възраст и всъщност така разбираме, че сме малко поодъртели. Неслучайно носталгията е експлоатирана в толкова съвременни БГ реклами - то не бяха “Ооо, Пепи”, “Бай Вълчо” и какви ли още не соц изпълнения. И да ви кажа - още дълго ще се харчи тази соц тематика, съдейки по реакциите на минувачите по ул. Съборна вчера, а и не само.

 

Рекламна пауза

Верига пицарии “Виктория” рекламират посредством билбордове своята услуга “доставка на пици по домовете”. Едната визия, която ползват е на мацка с премрежен поглед в черно сатенено бельо, застинала  в поза, която може да послужи за много други неща, но не и за ядене на пица. Пред мацката - кафява кутия за пица.  И мацката - аха да захапе парчето пица… Класика в жанра - сексът уж продава. 

Вторият билборд е още по-секси - мацката в подобна поза с пържено пилешко бутче в ръка. Бррррр.

Храната очевидно е била последната грижа на фотографите и стилистите на тази реклама, защото не изглежда апетитна и по никакъв начин вниманието не е привлечено към храната. Посланието за мен е супер неясно, да не говорим за това как въобще е хрумнала тази идея на създателите на рекламата - на мен никога не би ми дошло на ум да ям в леглото си пилешки бутчета от Виктория, ей така от картонената кутия, при това по сатенено бельо.

Или това е поредната реклама в кочто рекламодателят е казал: “Искам секси мацка по бельо, логото да е голямо и да се вижда все пак и храната”? И така се е родило това рекламно произведение.

 

 

Истории, които говорят

В последния си рипорт www.trendwatching.com публикува статия, наречена Status stories Материалът е доста интересен и очертава някои основни тенденции, на които брандовете ще трябва да откликнат ако искат да бъдат в крак с времето. Авторите виждат бъдещето на брандовете, които са разказвали истории в продължение на десетилетия в нова светлина. Не брандовете вече са тези, които разказват истории и легенди и ни ги представят посредством рекламата и ПР-а. Именно потребителите са тези, които все повече ще свързват марките с конкретно преживяване и ще използват покупката на продукта или услугата, за да разкажат на своите приятели и познати история, която ще затвърди тяхната репутация или статут.
Да можеш да разкажеш за своето пътуване до Лондон, шопинг в ИКЕА, каране на ски в Австрийските алпи…  Мисля, че ние, въпреки че все още сме теглени по-скоро от силата на марката като такава, благодарение на миналото, в което оскъдицата и социализма ни лишиха от лъскавите опаковки и атрактивните марки, вървим към тези “истории, които говорят”, и то с много бърза скорост. Обичаме да се хвалим за пътуванията си - сред приятели и по форуми, да разказваме за тях и това да ни носи един специален статут - на знаещите, на виделите свят, така да се каже. Обичаме да свързваме покупката на скъпоструваща играчка за детето с умилителна история, например, как то после се е напъхало в кашона и не е обърнало внимание на играчката. А всъщност, посредством тези истории казваме: “Купих си Мерцедес, но не за това ти разказвам тази история, ами…” Нещо като “Думам ти дъще, сещай се снахо”. Така някак ги виждам аз нещата, пречупени през нашата народопсихология.

Какво друго разкрива статията на www.trendwatching.com?
Историите, които говорят са резултат от други важни тенденции в съвременния свят:
1. Уникалност - появата на много нишови и дори уникални по рода си продукти или услуги. Всички искаме да бъдем уникални, да сме облечени различно, да бъдем иноватори във всичко и с глобализацията тази тенденция се засилва все повече.
2. Прозрачност - живеем в свят в който преживяването е много важно само по себе си, но също толкова важно е това да можеш да разкажеш на другите за твоето преживяване. Кой би отишъл на самотен остров, където никога не е стъпвал човешки крак, ако после поне не може да разкаже за това си пътуване?
3. Алтернативни истории - има много сфери в които хората се надпреварват да доказват своя стаут - участват в различни дейности, правят благотворителни акции, демонстрират своите умения в една или друга сфера. Новият статут може да бъде свързан с еко-активности, участие в неправителствени формации или с броя на посещенията в блога на потребителя. Ние се групираме по интереси, срещаме се онлайн или оффлайн, говорим за теми, по които се чувстваме компетентни, но същевременно очакваме това да ни донесе дивиденти именно по отношение на статута ни в обществото.

Много са примерите в които фирми предлагат различни видове продукти или услуги в които потребителят сам трябва да направи своя избор и реално да се включи в дизайна/производството/идеята за продукта. Домино’с Пица например предлага на клиентите си да изберат каква да бъде тяхната пица - с какво тесто, какви подправки, съставки и т.н. Но приобщаването на потребителя в креативния процес по приготвянето на пицата далеч не свършва тук. Рецептите на всички клиенти на заведението биват вкарани в регистър и след това другите клиенти могат да поръчат например : “Пицата от рождения ден на чичо Хари”. Авторите на рецептите пък от своя страна могат да следят онлайн колко пъти е поръчвана тяхната пица.
Примери в които компаниите предлагат директно подобен тип креативно преживяване на клиента да доста. В края на краищата всички искаме да бъдем творци и винаги това сме искали. Само че животът не винаги ни предлага възможността да сме креативни и ние се опитваме да компенисраме някак тази липса. Това последното беше от мен, моят собствен опит за едно по-креативно преживяване след петъчния работен ден.

 

Пролетна идилия

Разцъфтели дървета, аромат на пролет, зелено тук таме, а после найлонови торбички, дупки, зейнали из софийските улици, напористи и арогантни шофьори. Хем да се зарадваш, че си тук и сега, хем някак да не ти е съвсем точно. Палим се бързо за някакви каузи и после някак изгаряме кротко, без да постигнем нещо. Торбичките ни дразнят, ама продължаваме да ги взимаме в магазина. Големите компании декларират своята загриженост за природата, но продължават да бълват рекламни торбички. Ами спрете се де, като толкова ви е грижа. Но не, еко-торбичките (хартиени или платнени) били по-скъпи и “няма как стане, точно в нашата компания”. Вдигат рамене, оправдават се с ръководството и продължават да бълват пластмасовата отврат.

Ние пък от своя страна все забравяме да си вземем от вкъщи платнената торба и в магазина взимаме 3-4 пликчета, които после украсяват цъфналите дръвчета.

Роптаем срещу дупките по форумите, плюем срещу мръсотията в града ни и чакаме бат Бойко да ни оправи. Ами няма да стане, това поне стана ясно. И ето сега си пиша тук и дори не мога да измисля 3 неща с които да направя уикенда по-зелен - за мен и за семейството ми.

Бързо се палим, но защо толкова бързо ни минава, по дяволите? Плюем работодателя си, дето все не ни вдигал заплатата, кмета, дето не закърпил дупките, съседа, дето не си ремонтирал банята… А ние какво? Да не сме от друга планета случайно?

 

34

Днес ставам на 34. Също днес е международния ден на ромите

Не се чувствам много пораснала, само малко по-мъдра и по-наблюдателна. Част от онази безумна наивност остава и сега, но без нея пък животът нямаше да бъде изненадващ. А факт е, че въпреки наблюдателността ми и откриването на сложни връзки между случайностите, случващи се всеки ден около нас, си оставам по детски доверчива някъде там дълбоко в мен. Което си е хубаво.

Отиваме на кръчма, трябва да побързам. Само да споделя - много е хубаво когато на рождения ти ден, ти се обадят позабравени приятели, бивши колеги, хора, които не ти се обаждат така да се каже - по задължение, а хора, които те помнят, при това с добро.

Благодаря на всички, които ми се обадиха! Да живеят Скайп, ICQ и подобните им, които ни напомнят за старите приятели и техните рождени дни. 

 

Неделя

Неделя през пролетта. Дъждът леко барабани по ламарините, денят се точи бавно, времето е идеално за дълъг следобеден сън. Какво ли обикновено правят хората точно в една такава неделя, в която времето сякаш е спряло?

Могат да оползотворят времето с неделното печено например - http://en.wikipedia.org/wiki/Sunday_roast.  Традицията за неделното печено се е зародила в Йоркшир, Англия по време на Индустриалната Революция.  Идеята за това ястие се е родила, защото месото е можело да бъде оставено във фурната да се пече докато трае службата в църквата и когато всички пристигнели в къщи за обяд, то било готово.  Месото можело да бъде телешко, свинско, говеждо или пилешко, гарнирано с подходяща гарнитура - печени картофи, задушени моркови и грах.

Започнах да слюноотделям, но трябва да призная, че все още не съм сготвила нищо днес. Малкият ми син за сметка на това забърква някаква супа в съседната стая - от вода, стръкчета трева и зарчета. Децата могат да бъдат ужасно изобретателни в приготвянето на всякакви ястия.

За финал на този неделен пост, ще ви предложа една рецепта за милинки, наследена от моята баба Лили, рецепта с която се гордея точно толкова, колкото англичаните с тяхното неделно печено.

2 водни чаши вода

750 гр. брашно

1 ч.л сол

мая

125 гр. масло

галета

Брашното +маята +водата + 1 ч.л. сол се замесват на меко тесто. Оставя се да втаса за около час. През това време маслото се разтапя на котлона. След като втаса тестото, се омесват топчета, които се потапят в разтопеното масло и се подреждат в тава. Оставят се да втасват отново (около половин час). След това се заливат с разтопеното масло, леко запържено с 1 с.л галета и малко сол. Пекат се около половин час в загрята до 200 градуса фурна. След като порозовеят, се изваждат.

 

 

Ден първи

Отдавна се каня да пиша тук. Но време все не остава. От работа, висене в нета, битови ангажименти и занимания с новото ми и прекрасно хоби - фотографията. А трябва да се пише, защото писаното слово остава.

Имам много да споделям със себе си, а и с вас - за хората и техните привички, най-вече за хората около мен - жителите на София, но не само.   Интересни хора сме, не можем да отречем - това, което ни вълнува днес определя това какви ще бъдем утре и именно с тази фина материя смятам да се занимая в този блог.

Какво ядем?

Какво пием?

Как пием?

Колко пием? (май задълбах с темата за пиенето…)

Къде излизаме и как се забавляваме?

Приличаме ли на родителите си?

Какви бихме искали да бъдем?

Кои са нашите пътеводни светлини?

… и въобще един куп такива въпроси ще задавам, понякога сама ще отговарям, друг път може би няма да успявам, ще се радвам на вашето мнение по всички тях.

Бих могла да нарека този блог с амбициозното: “Блог на една футуристка”, но няма да го направя. Футуристка не съм, просто обичам да наблюдавам тенденциите, хората и техните навици, как се променят или пък как не се променят. Понякога виждам тенденциите и промените в потребителските нагласи твърде рано, друг път твърде късно. Интересът ми към хората и тяхното поведение е продиктуван и от работата ми (занимавам се с маркетинг и реклама), но не само. Просто обичам да наблюдавам променящия се свят.

Затова нарекох този блог “трендаффил”. Всъщност сами ще разберете защо.