6 часа. Тръгвам към вкъщи. Вървя по софийска улица с кестени и много европейски вид, разминавам се с късо подстриганата дама с големи тъмни очила и куче – джобен формат, облечена в най-цветния десен на света. После следва лудия на квартала, Мила с нейното много много фотогенично колело и ятото майстори с жълти каски, които също поемат нанякъде. Дори и майсторите на тази улица ми изглеждат по-европейски, да му се не види.
Светофар, пресичам, отбелязвам, че и новите червени пешеходни пътеки са фотогенични, макар и клиширани. Завивам и ми се иска да щракна хората, които като сардели са напълнили маршрутката, но не вдигам апарата. Струват ми се безпомощни да ги снимам ей така отвън от улицата, а не обичам да снимам някой, който изглежда беззащитен.
Продължавам към колата, преди да извадя ключовете, вече съм извадила касетофона. Разминавам се с няколко кучета и техните стопани и търся приликите помежду им. На стълбите до Гимназията ученици играят карти.
Паля двигателя и включвам фаровете. Касетофона. Понеделник. Suspicious minds на Елвис Пресли. Втурвам се в движението, престроявам се в най-лява лента, но нахалникът с джипа зад мен иска да му направя път. Как пък не…, нали ще завивам наляво! Мига, светка и накрая ме минава отдясно на една боя разстояние, демонстрира сила. Усмихвам се, ДГД.
Мечтая си как карам ЗАЗ-а на дядо и нищо не може да ме спре. Край парка за малко не прегазвам пиян травестит, който си е изпуснал нещо на пътя. На светофара отляво на мен спира бяло ферари кабрио или нещо от рода. Дава още малко напред, за да се изравним съвсем и да се поогледаме, така да се каже. Не поглеждам настрани за нищо на света! Представям си как светва зеленото и ме минава с 200, демонстрирайки мишци. Точно това се случва. На следващия светофар давам широка усмивка на момчето с очукания пикап и дограмата.
Пернишки голф зад мен и Студентски град напред. Намалявам радиото, това е зона, в която сетивата са необходими за преминаване през непредвидени ситуации. Se bastasse una canzone на Ерос Рамацоти. Е, не може просто – тук пея с цялата фалшивост на не-медения си глас. Ех, айде бе, Митко Павлов, кога ще се върнеш в някоя радиостанция, че сутрешното каране и пътят към работа да станат по-поносими?!!?
Пиша в главата си сценарий след сценарий, разглеждам шофьорите, профилирам ги, представям си ги накъде са тръгнали, какво са яли днес, каква музика слушат: “Води ме в някоя квартална кръчма..”:)
Минавам покрай къщата на един бивш министър, един бъдещ такъв, една две позападнали звезди от близкото минало и катеря баирчето. Филмчето свършва. До утре по същото време. И знаете ли, понякога ми е адски трудно да изгася радиото по средата нa песента, макар и вече паркирала. Вие сблъсквали ли сте се с този проблем?
