6 часа. Тръгвам към вкъщи. Вървя по софийска улица с кестени и много европейски вид, разминавам се с късо подстриганата дама с големи тъмни очила и куче – джобен формат, облечена в най-цветния десен на света. После следва лудия на квартала, Мила с нейното много много фотогенично колело и ятото майстори с жълти каски, които също поемат нанякъде. Дори и майсторите на тази улица ми изглеждат по-европейски, да му се не види.

Светофар, пресичам, отбелязвам, че и новите червени пешеходни пътеки са фотогенични, макар и клиширани. Завивам и ми се иска да щракна хората, които като сардели са напълнили маршрутката, но не вдигам апарата. Струват ми се безпомощни да ги снимам ей така отвън от улицата, а не обичам да снимам някой, който изглежда беззащитен.

Продължавам към колата, преди да извадя ключовете, вече съм извадила касетофона. Разминавам се с няколко кучета и техните стопани и търся приликите помежду им. На стълбите до Гимназията ученици играят карти.

Паля двигателя и включвам фаровете. Касетофона. Понеделник. Suspicious minds на Елвис Пресли. Втурвам се в движението, престроявам се в най-лява лента, но нахалникът с джипа зад мен иска да му направя път. Как пък не…, нали ще завивам наляво! Мига, светка и накрая ме минава отдясно на една боя разстояние, демонстрира сила. Усмихвам се, ДГД.

Мечтая си как карам ЗАЗ-а на дядо и нищо не може да ме спре.  Край парка за малко не прегазвам пиян травестит, който си е изпуснал нещо на пътя. На светофара отляво на мен спира бяло ферари кабрио или нещо от рода. Дава още малко напред, за да се изравним съвсем и да се поогледаме, така да се каже. Не поглеждам настрани за нищо на света! Представям си как светва зеленото и ме минава с 200, демонстрирайки мишци. Точно това се случва. На следващия светофар давам широка усмивка на момчето с очукания пикап и дограмата.

Пернишки голф зад мен и Студентски град напред. Намалявам радиото, това е зона, в която сетивата са необходими за преминаване през непредвидени ситуации. Se bastasse una canzone на Ерос Рамацоти. Е, не може просто – тук пея с цялата фалшивост на не-медения си глас. Ех, айде бе, Митко Павлов, кога ще се върнеш в някоя радиостанция, че сутрешното каране и пътят към работа да станат по-поносими?!!?

Пиша в главата си сценарий след сценарий, разглеждам шофьорите, профилирам ги, представям си ги накъде са тръгнали, какво са яли днес, каква музика слушат: “Води ме в някоя квартална кръчма..”:)

Минавам покрай къщата на един бивш министър, един бъдещ такъв, една две позападнали звезди от близкото минало и катеря баирчето.  Филмчето свършва. До утре по същото време.  И знаете ли, понякога ми е адски трудно да изгася радиото по средата нa песента, макар и вече паркирала. Вие сблъсквали ли сте се с този проблем?

Разликата този път е, че и много мои приятели ще гласуват и със сигурност не за усмихнатия СерГей;)  Да, за 5 минути в кварталното училище едва ли ще променим живота си, но това са петте минути в които можем да покажем, че мислим с главите си.  Нищо не ви коства да го направите и вие. Следващият шанс ще е след цели 4 години (евентуално).

DSC_0284

July Morning II, originally uploaded by loislois.

Снимката е на Луиза от Salted lemons и е от днешното юлско утро! Благодаря за нея!



Вдигни очи, originally uploaded by photolinda.

Да си сценарист е ужасно тегава работа – пишеш нещо, представяш си го по един начин, а накрая излиза съвсем друго. Сценарият може да е супер добър, но реализацията в повечето случаи е с кофти дъх, зле поставени актьори и неумела режисура. Така става в повечето български филми, каза ми вчера Ф. и е много права. Затова много от сценариите остават само на хартия и там си живеят техния собствен живот.

Като казах “хартия” и се сетих за онзиденшното ми пребиваване в печатницата. Едно магично място. Печатницата е място, което винаги е предизвиквало моят интерес. Огромните машини, ритъма, забързаните печатари и десктопите им с голи жени и плеймейтки. Поставянето на формите, натискането на безброй копчета, чувството, че управляват някаква космическа машина, от която след малко започват да бълват хартии в магента и жълто. Печатарите почти не си говорят, разбират се без думи, катерят се по космическия кораб, придърпват разни лостове, цъкат по командния пулт и цветовете постепенно придобиват цвят.

Жълтото е в повече. Обичам да е в повече жълтото всъщност;) И снимките ми все жълтеят и все така някак ги обработвам. Трябва да се излекувам от манията си по жълтото.  Или да потърся в интернет логическо обяснение за нея…

На календара е отбелязана дата с надпис “чичко паричко”, Виктория Силвстед ме гледа от монитора, а тиражът вече се върти.

На палетата наоколо са струпани хиляди предизборни дипляни, все пак е изборно време. Хартия за нищо. 

Магична ми се струва печатарската работа и много точна – само ти знаеш колко жълто и червено да сложиш, за да се получи точно онова, което някой друг е снимал и редил на своя Mac.  Сценаристите направо могат да им завидят на печатарите.

Следваща страница »